Джон Фицджералд Кенеди (John Fitzgerald Kennedy) или както е известен „Джак“ Кенеди е 35-ят президент на Съединените щати (1961-1963). Той е първият президент на САЩ, който е католик и е първият, роден през XX век, както и най-младият починал американски президент. Двугодишното му президентство, прекъснато от загадъчното му убийство, е белязано от Карибската криза, началото на войната с Виетнам, сериозните стъпки в изравняването на правата на чернокожите, началото на космическата програма „Аполо“ и икономическите реформи.

Роден е на 29 май 1917 година в Бруклин, Масачузетс. Произхожда от богато ирландско семейство. Той е второто от девет деца, четири от които умират, докато родителите са още живи. Баща му, Джоузеф Патрик Кенеди, е бил известен политик и дипломат, близък съветник на президента Франклин Рузвелт. Освен с политическата си дейност Джоузеф Кенеди е известен и с незаконните си търговски операции, по-конкретно със своето участие в незаконната търговия на алкохол по време на Сухия режим в САЩ. Средствата от тази негова дейност стават основен източник на значителното състояние на семейството. Майката на Джон, Роуз Елизабет Фицджералд, е дъщеря на бивш член на Камарата на представителите и кмет на Бостън.

Поради заболявания (хормонални проблеми, остеопороза и болестта на Адисън) Джон Ф. Кенеди започва образованието си едва на 14-годишна възраст. Посещава елитното училище Чоут Скул в Кънектикът, след което постъпва в университета в Пристън. Разболява се от жълтеница и е принуден да прекрати следването си. През есента на 1936 година започва да учи в Харвардския университет и го завършва с отличие.

Джон Ф. Кенеди Иска да стане доброволец в армията, но не го приемат поради недоброто му здравословно състояние. През септември 1941 с помощта на баща му е приет във флота. Служи в информационната служба на ВМС и участва в бойните действия в Тихия океан. Получава званието лейтенант, а по-късно става капитан на торпедния кратер РТ-109. По време на военните действия е тежко ранен, спасявайки живота на свои колеги. Получава два медала за храброст. През този период има романтична връзка с Инга Арвад, за която се предполага, че е била немски шпионин.

През 1943 година по време на служба Кенеди пада от палубата и претърпява тежки наранявания на гръбначния стълб. Травмата му причинява страдания през целия живот, въпреки че това става известно на обществеността едва след неговата смърт.

През периода 1947-1953 Кенеди представя района на Бостън в Конгреса а САЩ като депутат на Демократическата партия. На 12 септември 1953 се жени за фотографката Жаклин Лий Бувие. Междувременно претърпява две операции на гръбнака.

През ноември 1960 година Джон Ф. Кенеди е избран за президент. Неговият брат Робърт Кенеди ръководи кампанията. На изборите от 8 ноември Кенеди побеждава Никсън. На 20 януари 1961 година полага клетва и става 35-ят президент на Съединените щати. Заедно с новия президент в правителството влизат напълно нови лица, свързани с финансово-монополните кръгове на САЩ, вече преуспели на политическата сцена личности.

Кенеди призовава за подобряване на отношенията между Съединените щати и Съветския съюз, но неговото управление е белязано от силно вътрешнополитическо напрежение. Увеличава се американската интервенция в гражданската война на Южен Виетнам. През 1961 година той изпраща във Виетнам първите редовни подразделения на въоръжените сили на САЩ (до този момент на служба там са били само военни съветници).

През 1961 година е създадена организацията „Корпуса на мира“ за оказване на помощ на населението от развиващите се страни при получаването на основни умения и знания. Същата година е създадена и организацията „Алианс за прогрес“ за насърчаване на икономическото развитие в Латинска Америка. Следвайки модела на Ейбрахам Линкълн и с подкрепата на Мартин Лутер Кинг, Кенеди се бори за равни права на чернокожите. Значителен е неговият принос и за развитието на космоса. Поставя началото на програмата „Аполо“. Предлага на съветския лидер Никита Хрусчов да обединят усилията си в подготовката на полет до Луната, но той отказва.

Друго важно решение на президента е началото на издаването на т.нар. сребърен сертификат или „доларите Кенеди“ – парични знаци, обезпечени от запасите от благородни метали и издавани от правителството на САЩ без участието на Федералния резерв. Това е едно от предположенията за причината за заговора срещу президента.

Джон Кенеди е убит на 22 ноември 1963 година в Далас, по време на обиколка в щата Тексас. При изстрелите първият куршум улучва президента в областта на врата и излиза през гърлото, а вторият попада в главата и разрушава черепните кости в задната част на главата. Той е откаран в операционната зала. Половин час след стрелбата е констатирана неговата смърт.

Още същия ден за убийството е арестуван Лий Харви Осуалд. Два дни след убийството на президента той е застрелян в полицейския участък от Джак Руби, който също умира в затвора.

Новият президент Линдън Б. Джонсън създава Комисията Уорън, за да разследва обстоятелствата по убийството на Кенеди. Нейният официален доклад е публикуван през 1964 година и според него единственият извършител на покушението е Осуалд и всички изстрели идват от последния етаж на сградата, където се е намирал той. Вероятно той е бил част от конспирация за убийството на президента, но в доклада не се посочват други имена, нито заговор. Но официалните данни са противоречиви и що се отнася до случая съществуват много и различни версии за конспирация и връзка на покушението с важни личности, свързани с политиката и бизнеса. И до днес въпросът кой стои зад убийството на Кенеди остава без отговор.

Джон Кенеди е най-младият починал президент на Съединените щати, символ на американския либерализъм. Неговото покушение се смята за възлов момент в американската история. Когато е убит, той е едва 46-годишен. На 14 март 1967 година тялото му е преместено в Националното гробище Арлингтън.

Дуайт Дейвид Айзенхауер (Dwight David “Ike” Eisenhower) е американски американски държавник, военачалник и политик, 34-ят президент на Съединените щати (1953–1961). Той е главнокомандващ на съюзническите сили в Европа по време на Втората световна война с ранг на генерал-лейтенант, а на 20 декември 1944 година става армейски генерал.

Айзенхауер е роден на 14 октомври 1890 година в Денисън, Тексас. Той е третото от седемте деца в семейството на Дейвид Джейкъб Айзенхауер и Айда Елизабет Стоувър. Баща му е потомък на Ханс Николаус Айзенхауер, който имигрира в Съединените щати от Германия още през 1741 година, тъй като е бил преследван заради религиозните си убеждения. Дуайт има шест братя. Децата израстват в християнско семейство, което принадлежи към едно от първите направления менонити и получават съответно християнско образование. По-късно родителите му преминават към сектата “Стражева кула” (известна днес като ” Свидетели на Йехова”). Едва през 1953 Айзенхауер приема кръщение в Презвитерианската църква. Това е единственият известен случай в историята, когато действащ президент получава кръщение.

Айзенхауер са пацифисти, ревностни противници на войната. През 1892 се завръщат в Абълин, Канзас, където децата посещават местното училище. През 1909-1911 Дуайт работи в млекарницата „Бел Спрингс“, а след това постъпва във Военната академия в Уест Пойнт (1911-1915). Докато учи военно дело неговият баща му носи книги за известни генерали. До 1918 е пехотинец в различни бази, а през 1918–1922 е танкист.

На 6 април 1917 Съединените щати обявяват война на Германия. Няколко дни по-късно Айзенхауер е назначен за капитан, а през 1920 получава чин майор. Две години по-късно започва работа като помощник-командир на генерал Фокс Конър в зоната на Панамския канал. Постъпва във военния колеж за командири и генерали във Форт Ливънуърт, Канзас. Дуайт подава молба да бъде изпратен на фронта, но преди да замине се подписва мир с Германия.

Жени се за Мейми Дженева Дауд на 1 юли 1916 година. Раждат им се две деца.

Между двете войни Дуайт Айзенхауер участва в няколко военни комисии в чужбина – в Панама, Париж и Филипините. По време на световната икономическа криза заедно с колеги разработват план за „промишлена мобилизация“ на САЩ. В първите години на президентството на Айзенхауер е привърженик на Новия курс. В началото на Втората световна война става офицер в щаба на генерал Джордж Маршал, началник на Генералния щаб. Разработва планове за защита на Южна Азия и Филипините срещу настъпващите японски части. Участва под командването на генерал Дъглас Макартър в организацията на последния неуспешен опит за отбрана на Филипините. След временното отстъпване от Южна Азия основните интереси на американците са ориентирани към Европа. Айзенхауер е бил отговорен за стратегическото планиране, психологическото и икономическото водене на войната. Маршал и Айзенхауер подкрепят ранното откриване на „втори фронт“ срещу Германия за освобождаване на Съветския съюз от германския натиск.

От края на 1945 до февруари 1948 година Дуайт Айзенхауер е приемник на генерал Маршал като началник щаба на армията, но той е участва при вземането на важни решения за военния бюджет, военната помощ за Гърция и Турция или за международния контрол на атомната енергия. Той е идеологически умерен, но постепенно приема антикомунистическата линия, следвана от президента Труман. От друга страна не вярва, че Съветският съюз представлява реална опасност.

Когато през 1948 година Дуайт Айзенхауер напуска армията, получава много предложения за работа. Става президент на Колумбийския университет (юни 1948 – октомври 1950), но почти не се занимава с академичните въпроси. Той очертава основните идеи на своята програма като „съвременен републиканизъм“ или „динамичен консерватизъм“. Неговият мироглед се основава на моралните принципи, които той пренася и във външната си политика. Според него конфликтът между Изтока и Запада е непреодолимо противоречие между безнравствената комунистическа диктатура и свободната западна диктатура. По времето на неговото президентство американската политика по отношение на Европа не се е е променя и подобно на своя предшественик Труман той е убеден, че преговорите със Съветския съюз могат да бъдат успешни само след утвърждаването на Западна Европа. Айзенхауер е единственият американски президент награден с британския Орден за заслуги.

Поради стратегическата компетентност на Айзенхауер през 1952 година Републиканската партия го избира за кандидат за изборите за президент на Съединените щати и той побеждава кандидата на демократите Адлай Стивънсън. Като президент доказва, че е балансиран както във вътрешната, така и във външната политика. За разлика от много консерватори подкрепя “Новия курс” и насърчава реформите в здравната политика. В края на своя мандат, на 17 януари 1961, в прощалната си реч към нацията предупреждава света от опасността, която представлява търговските интереси на отбранителната промишленост, която за да оцелее се нуждае от война.

След избирането на Кенеди за президент, Айзенхауер напуска Белия дом и се оттегля от политиката. През последните 13 години от своя живот претърпява четири сърдечни атаки. Постъпва във военната болница Уолтър Рийд във Вашингтон.

Дуайт Айзенхауер умира на 28 март 1969 г., на 78-годишна възраст във Вашингтон.

Теодор Рузвелт (Theodore “Teddy” Roosevelt ) е американски политик и 26-ят президент на САЩ (1901– 1909), представител на Републиканската партия и носител на Нобелова награда за мир за 1906 година. Встъпва в длъжност след покушението срещу Уилям Маккинли. На 42-годишна възраст той става най-младият президент на САЩ за своето време. Той е пети братовчед на Франклин Делано Рузвелт и двамата са единствените братовчеди, които са били президенти на САЩ.

Роден е на 27 октомври 1858 година в Ню Йорк в семейството на търговец на стъкло и филантроп от холандски произход. Баща му, Теодор Рузвелт-старши, е бил либерален републиканец, а майка му, Марта Бълок, убедена консерваторка. Теодор е второто дете в семейството – има по-голям брат и по-малка сестра. От дете няма добро здраве и страда от астма, която му причинява чести пристъпи.

В края на 1860 година семейството пътува до Европа, Африка и Близкия Изток. Теодор получава началното си образование предимно у дома. Заради заболяването си почти не посещава училище. През 1876 година постъпва в Юридическия факултет на Харвардския университет, след което специализира право в Колумбийския университет, но не завършва, тъй като започва своята политическа кариера. Междувременно публикува първото си есе, участва в политическия живот и през 1880 година се присъединява към Републиканската партия. Две години по-късно заема първата си длъжност в законодателната власт – става член на парламента на щата Ню Йорк. На 14 февруари, в един и същи ден, губи майка си и своята съпругата Алис Лий. Това се случва два дни след раждането на единствената им дъщеря Алис. Отчаян, Теодор се оттегля от политиката и търси убежище в своето ранчо в Дакота. В продължение на две години се отдава на писането а исторически текстове. През 1886 година се жени за Едит Кърмит Кароу. Раждат им се пет деца.

През 1895 година Теодор Рузвелт е назначен за началник на полицията на Ню Йорк, а след две години е заместник-министър на военноморските сили в армията на президента Уилям Маккинли. По време на испано-американската война (1898) взема участие във военните действия в Куба, а през следващите две години е губернатор на щата Ню Йорк.

През 1901 години Маккинли встъпва в длъжност като президент за втори мандат, а Рузвелт става вицепрезидент. На 6 септември същата година се извършва покушение срещу президента. На 14 септември той умира и още същия ден Рузвелт полага клетва за президент. Заел президентския пост Рузвелт продължава курса на Маккинли за установяването на Америка като световна империалистическа държава, която действа активно в целия свят.

Рузвелт е първият президент, който кани афроамерикански представител в Белия дом. Става въпрос за чернокожия учен Букър, който през 1901 година е приет в Белия дом, за да обсъждат заедно с президента въпроси, свързани с расизма. Но той е и първият президент, получил Нобелова награда за мир (1906) за посредничеството си в сключването на руско-японския мир в Портсмут. Теодор Рузвелт не присъства на церемонията по награждаването, а парите, които получава от Нобеловия комитет, ги дава на агенциите, подпомагащи жертвите на Първата световна война. След като получава наградата за мир, той не престава своята посредническа политика. Организира конференции за регулиране на кризата във Франция и Германия.

По време на своето управление Теодор Рузвелт обещава да остави целия кабинет на Маккинли и уверява обществеността, че няма да ограничава дейността на монополите. Поради корупцията и доминиращите монополи обаче недоволството на населението нараства и в стремежа си да осигури спокойствие, Рузвелт привидно ограничава интересите на монополистите, по-специално на някои „нечестни” тръстове. В редица компании започват съдебни дела, които в повечето случаи приключват само с незначителни глоби. Въпреки това Рузвелт си създава репутацията на „разбивача на тръстове”, като в същото време може да продължи своята политика на ненамеса в дейността на монополите.

Теодор Рузвелт си изгражда образа на първия голям американски герой на новия век – векът насредствата за масова информация. Той е считан за изключително смела и авторитетна личност – имижд, който кара обществеността да го приеме. Успява да покаже как аристократичното направление може да процъфтява в условията на демокрация.

В предизборната кампания Рузвелт набляга на осъждането на престъпниците сред монополистите, като не осъжда монополите като цяло. В същото време води преговори с представители на корпорациите за финансиране на Републиканската партия. Деловите среди бързо разбират истинската роля на Рузвелт в защита на интересите на едрия капитал. Впоследствие става известно, че най-големите едри производители на страната са покрили 72.5% от всички разходи по предизборната кампания на Републиканската партия.

През 1908 година Рузвелт отказва да се кандидатира за трети мандат и подкрепя президентската номинация на републиканеца Уилям Хауърд Тафт, който е бил министър на отбраната в неговия кабинет. Побеждавайки кандидата на демократите Уилям Брайнън, Трафт става президент. Така се поставя началото на формирането на нова политическа партия в САЩ, съставена от поддръжници на Рузвелт от прогресивното крило на Репбликанската партия. На 5 август 1912 година в Чикаго се провежда конвенция на Прогресивната партия на САЩ, на която Теодор Рузвелт е номиниран за кандидат за президент. На 14 октомври 1912 година по време на предизборната канпания той се подготвя да изнесе речта си пред гражданите на Милуоки. В този момент срещу него стреля неизвестния до този момент Джон Шренк. Куршумът пронизва президента в гръдния кош и засяга белия му дроб. Въпреки това раненият президент отказва помощ и произнася своята 90-минутна реч. По-късно става ясно, че куршумът е проникнал в гърдите му, и лекарите преценяват, че е по-малко опасно, ако остане така както е, т. е. да не се изважда. Така Рузвелт носи този куршум до края на живота си.

На изборите през 1912 година Теодор Рузвелт заема второ място и не може да се върне в Белия дом. Тъй като е недоволен от политиката на своя приемник, започва активна предизборна борба за президентския пост. Успява да спечели първичните избори и става кандидат за президент на републиканците, но не получава по-нататъшна поддръжка.

Теодор Рузвелт умира на 6 януари 1919 година в имението Сагамор Хил, Ню Йорк. Смъртта му настъпва по време на сън и е резултат от коронарен емболизъм.

33-ят президент на Съединените щати (1945-1953). Неговото управление е свързани с редица значими събития сред които краят на Втората световна война и началото на Студената война, Планът Маршал, създаването на ООН, Корейската война, ядрената бомбардировка над Хирошима. По времето на своето президентство Хари Труман (Harry S. Truman) не е бил така популярен, както след смъртта си, когато историците и обществеността го поставят на трето място – след Джон Ф. Кенеди и Франклин Делано Рузвелт, и го издигат до такава степен, че той се превръща в национален герой.

Хари С. Труман е роден на 8 май 1884 година в Ламар, Мисури, в дребното фермерско семейство на Джон Андресън Труман и Марта Елън Йънг Труман. През 1980 година семейството се премества в Индипендънс, Мисури и Хари посещава местното училище. Той обаче не може да постъпи в колеж, тъй като баща му губи цялото си състояние на борсата за зърно. Налага се да продадат къщата си и се преместват в Канзас Сити. Хари има по-малък брат, заедно с когото решават да станат държавни служители. През 1906-1907 година те работят във фермата на своята баба. Когато през 1914 година баща им умира, дейността се поема от Хари. За разлика от останалите земеделски производители в района, той започва отглеждането на едър рогат добитък. Междувременно инвестира в цинкови и оловни мини в Оклахома и в нефтени кладенци, но без голям успех.

Постепенно Хари Труман започва да проявява интерес към политиката. Приветства избора на Удроу Уилсън и се присъединява към Националната гвардия под командването на генерал Пършинг. Назначен е за офицер и командва полк във Франция. През април 1919 година напуска армията с чин капитан и се връща в Индипендънс. На 28 юни се жени за младежката си любов, Елизабет Уолъс, която през останалата част от живота му остава на заден план и почти не взема участие в обществения живот във Вашингтон, въпреки че Труман я информира за всички свои важни политически решения. Ражда им се една дъщеря.

Заедно със свои партньори Труман отваря магазин за мъжко облекло, но поради икономическата криза през 1921-1922 година се налага да затворят. Така той се оказва с дълг от 25 хиляди долара, които трябва да изплати през следващите десет години. Според него причината е в икономическата политика на републиканците и се оказва фактор, който допринася за това да стане демократ.

През 1922 година Хари Труман е избран за съдия в районния съд на Джаксън Каунти, Мисури. На изборите от 1934 година се кандидатира за сенатор от Мисури. Става популярен член на Сената. Въпреки че няма опит във федералната политика, той е поддръжник на президента и на Новия курс. През 1944 година е избран за вицепрезидент. Основната причина, поради която е издигнат на този пост е, че демократическото партийно ръководство е категорично против преизбирането на Хенри Уолъс, който е смятан за привърженик на лявото крило и е без никакво влияние в Сената. През ноември печели със сравнително малко предимство и събитието не прави сензация. Не взема участие във военни конференции и не го информират за проекта Манхатън.

След смъртта на Рузвелт на 12 април 1945 година Труман встъпва в длъжността на президент. Първоначално е зает предимно в въпроси, свързани с външната политика. Изправен е пред отговорността да продължи важните политически и икономически проекти на администрацията на Рузвелт – създаването и изграждането на Организацията на обединените нации, Световната банка и Международния валутен фонд. Той е един от малкото президенти, които изкарват почти цял мандат без вицепрезидент.

Хари Труман е заинтересован от добрите отношения със Сталин и продължава политиката на Рузвелт с британския премиер Уинстън Чърчил. След избирането на британския министър-председател Клемънт Атли, когото счита за слаба личност, Труман започва да цени неговия предшественик. Той разбира, че интересите на Съветския съюз не съвпадат с тези на Америка при липсата на общ враг, администрацията на Труман предприема изключително твърда политика срещу руснаците и отношението му към Сталин бързо се променя.

Нито един от американските президенти не оказва толкова силно влияние върху развитието на Европа в следвоенния период както Хари Труман. През 1947 той обявява „Доктрината Труман“ и призовава Конгреса да окаже военна и икономическа помощ на Гърция и Турция и да ги защити от заплашващия ги комунистически преврат. Тъй като Великобритания не е в състояние да се противопостави на Съветския съюз, когато се отнася до този регион, САЩ стават доминираща сила в района на Средиземно море и обещава пълна икономическа помощ за ограничаване на комунизма.

Още по-голямо значение има планът Маршал. Във Вашингтон се планира предотвратяването на по-нататъшна икономическа стагнация на Западна Европа и прекратяване на икономическия хаос, който се смята за благоприятна почва за разпространението на комунистическата идеология. Решението за създаване на НАТО (1947) също е по време на първия мандат на председателството на Труман.

В следвоенния период може да се говори за американска хегемония в Западна Европа, но Труман се противопоставя на първоначалния импулс и предприема такава външна политика, която действа като катализатор за политическото обединение на Европа. Основната цел на плана Маршал трябва да се разглежда в контеста на политиката на безопасност и сигурност. В своята същност той е бил опит да се предотврати подкопаването на Западна Европа и разпространяващите се глад, бедност и безнадеждност, както и да се създаде баланс на силите в Европа.

През последните години вътрешната политика на Труман привлича голямо внимание. Той се идентифицира с Новия курс, но среща големи трудности със съветниците на Рузвелт, които го обвиняват, че не следва курса на предния президент или най-малкото не го разширява. Неговата администрация е първата, която предприема стъпки в областта на гражданските права. Към големите вътрешнополитически реформи не може да не се отбележи отмяната на расовото разделение в армията и издаването на заповед за расова интеграция в армията. Но Труман се грижи и за интересите на цветнокожото население в обществото, настоявайки за равни граждански права на всички американци. По отношение на профсъюзите и синдикатите, както и доколкото се отнася до тежката промишленост, положението е изпълнено с противоречия.

През май 1952 година Труман обявява, че няма да приеме нов мандат и натискът върху губернатора Адлай Стивънсън да се кандидатира за президент нараства.

След като се оттегля от президентския пост Хари Труман прекарва следващите години в изнасяне на речи и писане на мемоари. На 5 декември 1972 година е приет в болница поради проблеми с белите дробове. Умира три седмици по-късно, на 26 декември, на 88-годишна възраст.

Джон Калвин Кулидж младши (John Calvin Coolidge Jr.) е 30-ят президент на САЩ (1923-1929).

Калвин Кулидж е роден на 4 юли 1872 година. Произхожда от един от селските райони на Върмонт, Плимут. Израства в традиционно свързана с Нова Англия среда. Неговият баща, Джон Калвин Кулидж старши, е бил фермер, собственик на магазин и поща. Той оказва голямо влияние върху образованието на младия Кулидж. Майка му, Виктория Мур, е починала през 1885 година, когато Джон е едва на 13 години. Момчето получава образованието си в престижния колеж Емерст. През 1898 става адвокат в Нортхемптън, Масачузетс.

През този период Кулидж вече е амбициозен млад републиканец. Започва политическата си кариера на местно ниво в Нортхемптън, а скоро става депутат в Масачузетс. От 1912 до 1915 година е сенатор. През 1916-1918 става заместник-губернатор, а след това и губернатор (1919-1920) на щата Масачузетс. Кулидж е консервативен, защитава традицията на републиканците и се възхищава на проспериращите бизнесмени, които според неговите представи символизират ценностите. Той не възразява срещу подобряване на условията на живот на обществото, ако това не струва прекалено.

Във време на бурни политически настроения след края на войната и при преследването на радикалите, като губернатор Кулидж достига национална известност, когато през 1919 предприема енергични действия срещу полицията. Славата му на стриктен последовател на реда и законността му помагат за издигането на неговата кандидатура за вицепрезидент на Националната конвенция на републиканците (1920). Поради внезапната смърт на Хардинг на 2 август 1923 той заема президентския пост. Новият президент полага клетва в своя дом в Плимут пред баща си, който е магистрат. Кулидж полага клетва върху семейната Библия. Скромната церемония се предава по радиото и представя президента като въплъщение на „обикновения” американец.

Калвин Кулидж не притежава харизмата на политик и няма качества на политически лидер. Той е типичен представител на американската средна класа – пестелив, немногословен, старателен и непретенциозен. За широката общественост той е “пуритан във Вавилон”. Въпреки това изненадващо бързо успява да възстанови целостта и репутацията на федералното правителство след Хардинг. От голяма помощ се оказват добрите му отношения с пресата. Той е първият президент, който съзнателно използва възможностите на радиото, за да може политиката му да достигне до населението.

През 1905 година 33-годишният Кулидж се жени за Грейс Ан Гудхю, бивша учителка в училището за глухи. Тя завладява сърцата на посетителите на Белия дом със своя чар, топлина и общителност като първа дама. Нейният характер в напълно противоположен на този на съпруга й.

Президентството на Кулидж обхваща периода на икономическия растеж през двадесетте години. За много от своите сънародници новият президент се превръща в символ и гарант за дългосрочен просперитет. Отличителните белези на този период са минималната правителствена намеса в икономическия живот и тясното неформално сътрудничество между правителството и едрия бизнес. Кулидж е последният американски президент, който е за естественото развитие на свободния пазар и поддържа политиката за ненамеса в неговите цикли.

Във вътрешната си политика Кулидж продължава програмата на своя предшенственик Хардинг. Заема се с по-нататъшните ограничения върху имиграцията, запазването на защитните мита в интерес на американската индустрия, държавното регулиране на кредитите за земеделските производители и с приватизацията на корабостроенето. Президентът запазва кабинета с изключение на уволнените заради скандала Хардинг министри на правосъдието и на отбраната. През 1924 година е преизбран с голямо мнозинство на гласовете. Печели като кандидат на демократите срещу консервативния адвокат от Уолстрийт, Джон У. Дейвис.

Правителството на Калвин Кулидж рядко се вслушва в интересите и нуждите на фермерите и миньорите. Президентът налага вето на много от законите, приети от Конгреса и насочени към реформата. Законът за допълнителните ползи за ветераните от войната е издаден срещу ветото на президента. Изключително пасивно е отношението на Кулидж към дискриминацията на чернокожите американци. Той критикува расистката организация Ку Клукс Клан едва когато влиянието му започва да намалява. Имиграционният закон от 1924 засилва ограничението на имиграцията и съвсем съзнателно поставя в неравностойно положение имигрантите от Източна и Южна Европа. Имиграцията от Япония, въпреки възраженията на министъра на външните работи, е напълно спряна, което влошава значително американско-японските отношения. Външната политика Кулидж се основава на икономическия растеж и на господстващото индустриално и финансово положение през двайсетте години. В края на този период американските чуждестранни инвестиции достигат 17 милиарда долара.

Кулидж подкрепя работата на държавния секретар Франк Келог, както и инициативата за пакта Келог-Бриан от 1928, ратифицирана през следващата година. Пактът задължава подписалите страни (САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия и Япония) да се отрекат от войната като инструмент на политиката в техните взаимни отношения. Въпреки че това не предотвратява Втората световна война, пактът остава в основата на международното право след това.

През 1928 година администрацията на Кулидж официално признава китайското национално правителство на Чан Кай-ши, възникнало в резултат на революционната гражданска война. През август 1927 Кулидж неочаквано обявява, че на предстоящите избори няма да се кандидатира за президент. Вземайки това решение въз основа на лични и семейни причини, той дава възможност на своя министър на търговията Хувър да бъде номиниран, а в последствие и избран за новият президент на Съединените щати.

По време на своето президентство Калвин Кулидж се радва на изключителна популярност. Когато напуска президентския пост, страната се радва на икономически просперитет и на вътрешен и външен мир. В историческите изследвания го оценява по-критично. Смятан е по-скоро за посредствен президент, който се е занимавал повече с ръководството на своята администрация отколкото с актуалните събития. Неговото традиционно разбиране за политиката е силно ориентирано повече към историческия опит, отколкото към потребностите на настоящето и към бъдещето на обществото.

След като напуска Белия дом, той отново се установява в Нортхемптън. Пише своята автобиография и редовно публикува статии в пресата, застъпвайки се за индивидуализма, разумното икономическо управление и ненамеса на свободния пазар.

Калвин Кулидж умира на 5 януари 1933 на 60-годишна възраст в Нортхемптън, Масачузетс, вследствие на сърдечен удар, предизвикан от коронарна тромбоза.

Уорън Гамалиил Хардинг (Warren Gamaliel Harding) е 29-ят президент на Съединените щати (1921-1923) и шестият президент, който умира по време на своя мандат.

Роден е на 2 ноември 1865 година в Блуминг Гроув, Охайо, в семейството на д-р Джордж Хардинг и Фийби Дикерсон Хардинг. Той е най-голямото от осемте деца. Баща му е бил провинциален лекар и земеделски производител, а майка му, акушерка. Семейството се премества в Марион Каунти, Охайо, където баща му придобива седмичния вестник „Дъ Аргус” и Уорън се запознава с вестникарския бизнес.

След като завършва гимназия и колеж Хардинг работи временно като учител. На седемнадесет години изоставя обучението си и става репортер в местния вестник, а само две години по-късно е директор на единствения местен всекидневник “Marion Star”. Заедно с приятели успяват да закупят вестика. Хардинг превръща изданието в подкрепа на републиканците и постига известен успех. Но новата политика на вестника е в противоречие с доминиращия политически климат.

През 1891 година Хардинг се жени за за разведената дъщеря на един банкер, Флорънс Мабел Клинг Деулф, която има един син.

Една от най-почитаните личности, сенатор Джозеф Б. Форакер, съветва Уорън Хардинг да съчетае професията на журналист с тази на политик. Така тридесет и петгодишен става сенатор от щата Охайо, а през 1914 влиза в Сената във Вашингтон, заемайки мястото на Форакер, като въпреки това двамата остават приятели. Хардинг критикува американската интервенция в Първата световна война, с което става противник на действащия президент Удроу Уилсън.

Уорън Хардинг е атлетичен, красноречив млад мъж с приятна външност, който през целия си живот запазва своята страст към благородните напитки, покера, голфа и жените. Политически се ориентира към Републиканската партия и по-късно се присъединява към нея. Като добър оратор и комуникатор успява да направи политическа кариера като става член на Сената на щата Охайо и заместник-губернатор. През 1914 година е избран за член на Федералния сенат. Той се посвещава на интересите на “големия бизнес”, говорейки за повишаване на данъците и разширяване на търговска флота. Обявява се в полза на Сухия режим и за избирателно право за жените, но се обявява срещу влизането на САЩ в Обществото на народите.

Противопоставя се на федералния контрол на енергийните източници. Той подкрепя Сухия режим и е водещ поддръжник на искане за премахване на ограниченията, въведени от войната за регулиране на определени индустрии. Категорично против е ратифицирането на Версайския договор и против присъединяването на САЩ към Обществото на народите. На президентските избори през 1920 година Републиканската партия вижда в негово лице най-добрия кандидат и го номинира за свой кандидат за президент.
Със своя родолюбив, провинциален мироглед, Уорън Хардинг успява да спечели доверие сред бизнес средите, които очакват възстановяването на нормалната мирна икономика. Провежда предизборната си кампания в дискусии с либералната политика на Уилсън – консервативно, националистически и против всеки радикализъм. Републиканската предизборна платформа предлага намаляване на данъците, ограничаване на имиграцията и се обявява против стачките срещу правителството, както и за равно заплащане на труда на работещите жени. През 1920 година жените в цялата страна получават правото да гласуват.

На 2 ноември 1920 Хардинг печели изборите с невероятен успех. Има мнозинство в 37 щати, докато неговият противник-демократ, Джеймс М. Кокс – само в 11 южни щати. Вицепрезидент става Калвин Кулидж. Хардинг побеждава демократическия си противник, получавайки седем милиона повече гласове. Но изборните резултати показват и разочарованието от Втората световна война и от политиката на Уилсън. В речта си при встъпване на президентския пост на 4 март 1921 Хардинг обещава реконструкция, реадаптация и възстановяване. В новия кабинет са включени известни политици, назначаването на които в известна степен предизвиква недоумение сред консервативните републиканци.

Новият президент и неговата съпруга Флорънс отварят отново Белия дом за вашингтонската общественост, тъй като през последната фаза на администрацията на Уилсън не се е славел с голяма гостоприемност. Хардинг редовно посреща приятелите си в Белия дом, където играят покер и въпреки забраната, никога не липсва уиски. Той поддържа добри отношения с пресата и дори въвежда редовни пресконференции. Независимо от различните му страсти и склонността му към любовни афери, Хардинг работи много и трудът му дава резултати. Правителството предоставя повече от два милиарда долара заеми за ферми и земеделски кооперации, подпомага изграждането на първата федерални магистрали, помилва осъдените на лишаване от свобода противници на войната, като на социалиста Дебс и напомня на обществеността за гражданските права на чернокожите американци. Противоречиви са правителствените отношения със синдикатите. Във външната политика Хардинг предпочита смес от национализъм, прагматизъм и консервативна политика света. Необходимо е отделянето на специално внимание на постигането на мир с бившите военни противници, регулиране на въпроса за военните дългове и ситуацията в Далечния изток във връзка с проблемните отношения с Япония. През август 1921 година е подписан мирен договор с Германия.

Най-важното външнополитическо събитие е откритата през ноември 1921 година конференция във Вашингтон, на която присъстват девет държави и която трябва да съдейства за успокояване на ситуацията в Далечния Изток и да ограничи въоръжаването на флота. В рамките на споразумението САЩ, Великобритания, Франция и Япония са взаимно си гарантират своите владения в района на Тихия океан. Потвърждава се, макар и не безусловно, суверенитета и териториалната цялост на Китай. През февруари следващата година Съединените щати, Великобритания, Япония, Франция и Италия за временно ограничаване на надпреварата във въоръжаването на морска територия.

През първите месеци на 1923 година до обществеността достига информация за мащабни незаконни действия на служителите от администрацията на Уорън Хардинг. Дори и да е участва пряко в скандалните случаи на корупция обаче, президентът също е отговорен, тъй като главните обвиняеми са от кръга на неговите лични приятели в Охайо, а също така и защото той, от своя страна, не е допринесъл за разкриването на скандала, както го е посъветвал Хувър.

За да възстанови доверието на обществеността и да затвърди позицията си през лятото на 1923 година Хардинг прави политическо-пропагандно пътуване до Аляска и в западната част на страната.

В различни анкети сред историците в йерархията на американските президенти Уорън Г. Хардинг заема мястото на “неудачник” и винаги е на последно място. Това е резултат от неговата политика, моралната му разпуснатост и преди всичко на последствията от уникалния скандал свързан с него. Но наред с това не може да се отрече, че той допринася за възстановяване на нормалните политически условия по време на преходния период след края на войната. Като се има предвид периода на неговото президентство и неговите законодателни възможности, успехите са значителни. Резултатите от конференцията във Вашингтон също принадлежат към неговото положително наследство.

Уорън Хардинг умира на 2 август 1923 година в Сан Франциско, Калифорния, на 57-годишна възраст, вероятно от сърдечен удар. След неговата смърт стават известни мащабни случаи на корупция, което бързо поставя в сянка положителните резултати от управлението му. От този момент името на Хардинг се свързва с най-големите и сериозни скандали в американската президентска история, отнасящи се до корупция.

Удроу Уилсън - снимка Уикипедия

Роден е на 28 декември 1856 година в Стаунтън, Вирджиния, в семейството на доктора по богословие Джоузеф Ръгълс Уилсън и Джанет Удроу. Родителите му са с шотландско-ирландски произход. През 1851 година се преместват на Юг и се присъединяват към Конфедерацията. Баща му служи като свещеник във Федералната армия и по убеждения е защитник на робството. Удроу Уилсън е един от основателите на Презвитерианската църковна общност.

Удроу Уилсън се научава да чете, едва когато е на около 12-годишна възраст. Среща трудности в обучението си, тъй като страда от дислексия. Усвоява стенография, но полага големи усилия, за да се пребори с изоставането си в училище. При подготовката си често се нуждае от помощта на своя баща.

През 1873 година Удроу Уилсън постъпва в колежа в Дейвидсън, Северна Каролина, а след това влиза в Принстънския университет (1879). През втората година от обучението си започва да се интересува от политическа философия и история. Организира независимо либерално дискусионно общество. Посещава Университета във Вирджиния, но не получава висшето си образование в него. През януари 1882 започва правна практика в Атланта. Един от колегите му от университета му предлага заедно да се присъединят към една правна кантора като партньори. Така през май Уилсън започва да практикува право. Но голямата конкуренция не му позволява да намери достатъчно клиенти и той е разочарован. Започва да изучава закона с цел да влезе в политиката. Стига до заключението, че за да придобие опит, трябва да познава съдебната практика и да участва в нея. През април 1883 година започва да учи за доктор по философия и история на политическите науки в Университета Джон Хопкинс. Три месеца по-късно оставя правната практика, за да се отдаде на академична кариера.

През ноември 1910 Удроу Уилсън е избран за губернатор на Ню Джърси. Взима участие в президентските избори през 1912 година, кандидатирайки се като представител на Демократическата партия. Печели най-голям брой гласове. Вицепрезидент става Томас Маршал. Първият президентски мандат на Уилсън (1913-1917) се характеризира с редица икономически реформи – на Федералния резерв, на банковия сектор, антитръстовата реформа и т. н. Във външната политика се придържа към неутралитет, опитвайки се да предпази страната си от влизане в Първата световна война. Активно се противопоставя срещу неограничената подводна война.

На президентските избори през 1916 година Уилсън отново е номиниран за кандидат за президент и печели втори мандат (1917-1921). През този период насочва усилията си към Първата световна война, в която САЩ слизат на 6 април 1917. Уилсън решава, че войната започва да се превръща в заплаха за цялото човечество, и ако Съединените щати не се включат в нея, цялата западна цивилизация може да бъде унищожена. На 8 януари 1918 година президентът изнася реч пред Конгреса, в която формулира своята теза за целите на войната. Така се раждат известните „Четиринадесет точки“ на Уилсън. Речта му предизвиква спорове както сред американците, така и сред съюзниците. Докато Уилсън е жив, се изпълняват четири от четиринадесетте точки в списъка.

От 1914 до 1918 година САЩ многократно се намесват в делата на страните от Латинска Америка, преди всичко в Мексико, Хаити, Куба и Панама. След края на войната Уилсън се отделя достатъчно внимание на проблемите на демобилизацията и управлява лошо. Разваля отношенията си с много от своите политически съюзници. Въпреки желанието му да се кандидатира за трети мандат, не получава подкрепата на Демократическата партия.

На 25 септември 1919 година Удроу Уилсън се разболява, а на 2 октомври получава тежък инсулт. Остава парализирана цялата лява страна на тялото му и ослепява с едното око. Прекарва няколко месеца на инвалидна количка, след което постепенно започва да се придвижва с бастун. До края на мандата си е почти недееспособен, но този факт се разкрива едва след неговата смърт на 3 февруари 1924 година.

Уилям Хауърд Тафт (William Howard Taft) е 27-ят президент на Съединените щати (1909-1913). Преди да заеме този пост, той е бил военен министър, федерален съдия и генерал-губернатор на Филипините.

Роден е на на 15 септември 1857 в Синсинати, Охайо. Произхожда от добре известно семейство. Баща му, Алфонсо Тафт, е известен деец на републиканската партия, който е бил министър на правосъдието е и е заемал дипломатически постове във Виена и в Санкт Петербург. Майка му, Мери ЛуизТори, е възпитаничка на либералния колеж Маунт Холиок. Също както баща си младият Тафт посещава колежа на Университета Йейл, а след това учи право в Синсинати. Придобива адвокатска правоспособност през 1880 година и не след дълго започва политическа кариера в Охайо.

Уилям Тафт приема ценностите и консерватизма на родителите си. Отличава се с изразен индивидуализъм, комбиниран с чувствителна социална съвест и интензивно чувство за справедливост. Добър, интелигентен, вежлив и оптимистично настроен, младият Уилям е обичан от всички. Много рано започва да се бори с проблемите, свързани с властта и влиянието, като показва страх от конфликтите и пасивност. По време на президенткия му мандат му това ще го доведе до депресия. За бъдещата кариера на Уилям допринася не само неговото семейство, но и високо интелигентната му и очарователна съпруга Елен, която мечтае той да заеме президентския пост.

Първоначално амбициите на Тафт не надхвърлят поста на главен съдия във Върховния съд, което показва, че той оценява реално собствените си способности и характер, на който липсва политическа харизма. Фактът, че предоставя своята кандидатура на Републиканската партия, въпреки че не харесва избирателната борба и обществената работа, показва силното влияние на Елен и на брат си Чарлз, който го поддържа (дори финансово).

През 1900 година президентът Маккинли го назначава за граждански губернатор на Филипините в очакване на войната срещу Испания. По това време той е бил част от правния отдел на университета в Синсинати. Тафт изпълнява своите задачи много ефективно и решава дори трудния въпрос за църковните имоти, водейки трудни, но умели дипломатически преговори с католиците и със Светия престол.

В рамките на администрацията на Рузвелт Уилям Тафт е избран за кратък период за временен управител на Куба през 1906 година, за да разреши проблемите, пред които е изправен острова след въстанието, а през следващата година му е поверено ръководството на строителството на Панамския канал. През 1904 Рузвелт го назначава на длъжност в Министерството на войната. През този период Рузвелт вярва, че той ще бъде най-добрият му наследник и именно това е, което в действителност проправи пътя на Тафт, който печели президентските избори от 1908.

По време на президентството си Тафт не може да избяга от сянката на своя предшественик. Успехът на Рузвелт е критерият, по който Тафт измерва себе си и по който го преценява обществеността. Въпреки че Тафт и Рузвелт са с противоположни характери, както политически, така и в личния живот са приятели. Динамиката на политиката на Рузвелт и непретенциозната разсъдливост разсъдливост на активния юрист взаимно се допълват. Рузвелт бързо оценява доброжелателността и неподкупния характер на Тафт, острият му ум и безусловната лоялност. Затова Тафт се радва на приятелството и на доверието, която печели през 1904 година като един от най-близките съветници на президента. Свързват ги републиканско-демократичните разбирания за ценностите и дейността за обновяване на държавата и обществото, въпреки че Тафт винаги заема по-консервативна позиция. Ето защо Рузвелт е убеден, че Тафт като президент ще продължи неговата политика на реформи.

Уилям Тафт започва своя мандат като президент през 1909 година. Според някои историци, той предава програмата на своя велик предшественик, но не е така. Тафт е добър администратор, въпреки че прави сериозни грешки във външната политика, особено по отношение на Латинска Америка. Той поддържа всички правителства, които биха могли да бъдат полезни за икономиката на САЩ с т.нар. Дипломация на долара. Това го кара да подкрепя очевидно недемократични или диктаторски правителства, като по този начин губи подкрепата на много американци. Също така, към края на мандата му най-консервативните членове на Републиканската партия успя да повлияят на слабия характер на Тафт, и това поражда безпокойство в партията. Смяната на Джеймс Гарфийлд като отговорен за администрацията на вътрешните работи води до окончателно скъсване между Рузвелт и Тафт.

Постепенно възхищението на Тафт от Рузвелт влиза във все по-силно противоречие с желанието му да се самоутвърди. И когато Тафт поема своя път, възниква заплаха от провал, поради което с Рузвелт стават съперници, а в последствие отношението между двамата преминава дори във враждебност.

Въпреки това не става въпрос за враждебност към реформите, тъй като Тафт е завършил много от започнатите при Рузвелт и се е заел с нови. При антитръстовите съдебни процеси през 90-те години, Тафт действа много по-решително от Рузвелт по отношение на незаконното използване на пазара от големи предприятия, въпреки приятелското си отношение към предприемачите. Все пак непреклонната антитръстова политика отслабва основата на Републиканската партия и поддържащите я големи предприятия. По време на неговото управление са прието две поправки в Конституцията на САЩ — за федералния данък върху приходите и въвеждането на задължителни преки избори за сенатори от населението.

В изборите през 1912 година Тафт губи, понеже Рузвелт се кандидатира за президент от името на новооснованата Прогресивна партия. Поради тази причина гласовете на републиканските избиратели се разделят, в резултат на което печели Удроу Уилсън. Тафт става Председател на Върховния съд и е единственият президент, който е бил и върховен съдия. Влиза в историята като един от най-великите съдии на Съединените американски щати.

В началото на 1913 година мандатът на Уилям Хауърд Тафт изтича и той се мести в Йейл, където се връща към старата си професия като преподавател по право до 1921, когато е назначен за главен съдия. Подава оставка от този престижен пост на 3 февруари 1930 година.

Уилям Тафт умира на 8 март същата година във Вашингтон, Колумбия, от усложнения, свързани с постоянните му проблеми със сърцето. Три дни по-късно е погребан в Националното гробище Арлингтън.

Уилям Маккинли (William McKinley) е 25–ият президент на Съединените щати (1897-1901). Остава в историята със своите заслуги за с разширяването на териториите и колониите на САЩ. В резултат на Договора от Париж 1898, бившите испански колонии на Пуерто Рико, Гуам и Филипините са анексирани от Съединените щати, а след победата на испано–американската война са анексирани Куба, Филипините и Хавай. Маккинли допринася за изграждането на републиканците коалиция, в която доминира националната политика.

Уилям Маккинли младши, е роден в Найлс, Охайо, на 29 януари 1843 година. Той е седмото от деветте деца на Уилям старши и Нанси (Алисън) Маккинли. Неговият прадядо, Дейвид Маккинли, ветеран на американската революция, се установява в щата Охайо през 1790 година. Родителите на Уилям са от шотландско-ирландски и английски произход. Когато той е 10-годишен, семейството се премества в Охайо. Завършва семинария и Маунт Юниън Колидж. Членува в братството Sigma Alpha Epsilon. През 1860 за известен период посещава Академията Алегейни, но не получава степен, тъй като се разболява и се връща у дома.

В началото на американската гражданска война Уилям Маккинли постъпва в съюзническата армия. През юни 1861 участва в 23-та пехота в Охайо. Повишен е в сержант, а след още няколко повишения достига до чин капитан, с който се уволнява от армията.

През 1869 влиза в политиката. Когато навършва 28 години, се жени за Ида Сакстън. Раждат им се две дъщери, Катрин и Ида, но почиват преди да навършат 5-годишна възраст.

След войната Маккинли постъпва в юридическото училище в Олбани, Ню Йорк, и получава адвокатска правоспособност. Практикува право в Кантон и работи като прокурор (1869-1871) в Старк Каунти. Когато през юни 1876 тридесет и трима стачкуващи миньори са затворени за безредици, Маккинли ги защитава в съда и отказва да приеме хонорар. Това повишава неговата популярност. Републиканците го избират в Камарата на представителите на щата Охайо (1877-1882 и 1885-1891). Проектира тарифата Маккинли, която прави процентите най-високите в историята.

Уилям Маккинли не успява в изборите през 1890. На следващата година става губернатор на щата Охайо, побеждавайки демократа Джеймс Е. Кембъл. Преизбран е през 1893, когато печели над Лорънс Т. Нийл. Като губернатор той налага акциз върху корпорациите, обезпечава безопасността за транспорт на работниците и ограничава дейността на съюзите на работодателите. Остава на този пост до януари 1896. Избран е за президент на Съединените щати през 1896 година, след като побеждава Уилям Браян.

През 1898 Маккинли стартира офанзива срещу тръстовете и монополите и създава Индустриалната комисия, в която назначава сенатори и губернатори. Маккинли води испано–американската война, която води до придобиване на Филипините и Карибско море от САЩ. Под негово управление страната влиза в Новия империализъм. През 1900 Маккинли отново побеждава Браян и е преизбран. Този път външната политика заема първостепенно значение.

Президентът и неговата съпруга присъстват на Панамериканската изложение в Бъфало, Ню Йорк. На 5 септември 1901 той изнася реч за тарифите и външната търговия. На следващата сутрин преди да се върне на изложението посещава Ниагарския водопад. Същия следобед в 16:07 анархистът Леон Франк Чолгош стреля два пъти в президента. Първият куршум попада в рамото му, а вторият преминава през стомаха, панкреаса и бъбреците и достига до мускулите на гърба му. Лекарите намират първия куршум, но не успяват да открият втория. Виждайки, че Маккинли се възстановява, преценяват, че за да не нанесат повече вреда е по-добре да оставят пациента както е. Сутринта на 12 септември, състоянието на Маккинли се подобрява, но следобед изпада в шок.

Уилям Маккинли умира на 14 септември 1901, осем дни след след като е бил прострелян, от отравяне на кръвта. Той е третият американски президент, чието покушение води до смърт.

Маккинли е последният ветеран от Американската гражданска война в Белия дом. Той е последният президент на XIX век и първият от XX век.

Бенджамин Харисън (Benjamin Harrison) е 23-ят президент на Съединените щати (1889-1893). Той е внук на 9-я президент на САЩ, Уилям Харисън.

Роден е на 20 август 1833 година в Норт Бенд, Охайо, в презвитерианското семейство на Джон Скот Харисън и Елизабет Ремзи Ъруин. Бенджамин е второто от осемте деца. Още в ранна възраст е изправен пред избора да стане свещеник или да учи право. Отдава предпочитание на юридическата професия и 19-годишен постъпва в университета в Маями. Завършва през 1852 година. Същевременно става член на братството Phi Delta Theta, както и на Делта Чи, тъй като е получава разрешение за членство и в двете.

По време на следването си в Маями Бенджамин Харисън е силно повлиян от своя професор Робърт Хамилтън, същевременно и епископ, който му дава основите по история и политическа икономия. Харисън се присъединява към презвитерианската църква и както своята майка остава неин член до края на живота си. Учи право в Синсинати, а след това се премества в Индианополис, Индиана. Работи като адвокат, а в неделя преподава в неделното училище. Става член на адвокатската колегия на щата Индиана, а по-късно се издига до секретар на Върховния съд. На 20 октомври 1853 година се жени за Каролин Лавиана Скот, дъщеря на университетския президент и презвитериански свещеник Джон Уидърспун Скот. От брака им се раждат две деца – Ръсел и Мария.

По време на войната Харисън бързо се издига до чин бригаден генерал. Като полковник ръководи 70-та доброволческа пехота. Благодарение на военните успехи републиканците два пъти го номинират за губернатор на Индиана, но той отказва. През 1881 година представлява щата Индиана в Сената. През този период принадлежи към тесен кръг от мощни финансисти, икономисти и политици, което го прави вероятен кандидат за президент. Със спечелването на изборите в Кливланд през 1888 година, Харисън става президент. Като религиозен човек той вижда в събитието Божията воля. През първата половин година от своето президентство се посвещава на смяна на държавните служители. Новият президент държи преди всичко на неподкупността. Той е хладен, сдържан, и не желае да влиза в спорове с Конгреса. Поради тази причина не проявява почти никаква инициатива. В резултат на това Конгресът, в който надделяват републиканците, има “зелена светлина” и предприема редица инициативи и промени.

Най-големият проблем, с който се сблъсква Бенджамин Харисън, е въпросът за митата. По време на неговия мандат поради високите митнически ставки държавният бюджет за първи път достига един милиард долара. Според поддръжниците на ниските мита този закон влияе негативно на бизнеса. Това обаче не спира републиканците да внесат нов закон, предвиждащ още по-високи мита и премахващ някои вътрешни данъци. За да направи митата по-приемливи, Харисън въвежда някои реципрочни мерки, така че още преди края на неговия мандат бюджетният излишек е изразходван, което слага край и на просперитета. Уилям Маккинли, ръководител на Камарата на представителите, издава данъчен закон, след който цените се вдигат неописуемо.

През 1890 година Харисън одобрява антитръстовия закон на Шърман за стойността на среброто. С него Министерството на финансите се задължава на месечна база да купува 4.5 милиона унции сребро. Така златният резерв на федералното правителство рязко се съкращава, цената на среброто изведнъж пада, а с него и стойността на долара.

С подкрепата на делегатите от южните щати през 1892 година Харисън отново е номиниран за кандидат за президентския пост. През същата година съпругата му умира от туберкулоза. След това печално събитие Харисън губи интерес към президентската надпревара. На изборите побеждава демократът Кливланд, който провежда блестящо своята предизборна кампания.

След изтичане на президентския мандат Харисън не се отегля от политиката. Става говорител и член на Арбитражната комисия, създадена в резултат от граничния конфликт между Венецуела и Великобритания. С връщането си в Индианополис през 1896 година, се жени за вдовицата Мери Димик и осиновява нейната дъщеря.

През април 1901 година прекарва тежък грип. Здравословното му състояние се усложнява и преминава в пневмония.

Бенджамин Харисън умира на13 март в Индианополис, Индиана.