Джими Картър (1924-)
- Джими Картър
Джими Картър (пълното му име е Джеймс Ърл Картър младши (James Earl “Jimmy” Carter, Jr)) е 39-ят президент на САЩ (1977-1981), представител на Демократическата партия, Нобелов лауреат за мир през 2002 година.
Роден е на 1 октомври 1924 година в Плейнс, Джорджия, в семейство фермери и предприемачи, занимаващи се с отглеждането на фъстъци. Той е първородният син от четирите деца на Джеймс Ърл Картър и Беси Лилиан Горди. От детството си Джими е баптист – моли се редовно и посещава неделно училище, но същевременно обича да чете и му харесва спорта.
Картър посещава Югозападния колеж на Джорджия, Института на технологиите на Джорджия и Морската академия на САЩ (1946). След като завършва, изучава ядрена физика и реакторна технология. През този период се жени за Розалин Смит, а по-късно имат имат трима сина.
В продължение на седем години служи като офицер в Тихоокеанския и Атлантическия флот и е избран да участва в програмата на САЩ за атомни подводници. Става квалифициран ядрен инженер. Адмирал Хаймън Риковер избра лейтенант Картър за участието му в програма за създаването на ядрени подводници. Картър завършва службата си за старши офицер на АПЛ “Сивулф” Но след смъртта на баща си през 1953 година оставя армията и се заема със семейсния бизнес с фъстъци.
През 1962 Джими Картър се връща в Джорджия и се заема с политическа дейност. Взема участие в различни местни комисии в училища, болници, библиотеки и други учреждения. Служи два мандата в Сената на щата Джорджия. През 1966 година се кандидатира за Камарата на представителите на САЩ, но губи изборите. Отново се връща към семейния бизнес, добре планирайки следващата си кампания за губернатор. По време на кампанията от 1970 г. той провежда силно популистична кампания в предварителните избори на Демократическата партия и печели първичните избори, а след това и губернаторското място. През 1971 става губернатор на щата. По време на своята работа придобива широка популярност с борбата с расовите предразсъдъци и съкращаване на службите. Като поддръжник на политиката за защита и опазване на околната среда, се противопоставя на множество публични проекти.
По това време губернаторът на Джорджия не е имал право да се кандидатира за два последователни мандата, така че Картър не може да участва в щатските избори през 1974 година. След напускането на губернаторския пост почти веднага започва кампанията си за президент. Когато през 1976 година влиза в първичните избори на Демократическата партия, се е считало, че шансът му срещу останалите известни политици е много малък. Но от скандала Уотъргейт е изминало малко време иза избирателите един външен човек се оказва добре дошъл. На американците се харесва идеята за един бъдещ морално чист и честен президент, който предлага нов път, определен от традиционните американски ценности и добродетели, обикновен и непретенциозен човек от народа, без връзки със столицата и неопорочен от политиката, религиозен земеделски производител от Юг, който няма нищо общо с традиционните политици, изглежда достатъчно убедително за да заслужи доверие. Но липсата на политически опит в бъдеще ще изправи Картър пред големи трудности. Централна тема на кампанията му е реформата на правителството.
На изборите през 1976 Джими Картър става първият президент от Дълбокия юг и е първият сред губернаторите-президенти. На общите избори той стартира с голяма преднина пред президента Джералд Форд и е избран за президент (1977 -1981). Още преди да встъпи в длъжност на 20 януари 1977. Картър е изправен пред основната дилема на своето президентство. Той няма опит в политиката и е принуден да търси сътрудничество с традиционния политически елит. Така той скоро попада под заплаха промени имиджа и идеалите си. Принуден е да назначи най-известните фигури, особено в областта на вътрешната и външната политика. Но в Белия дом той се обгражда почти изцяло с млади, неопитни в националната политика сътрудници, които познава от времето, когато е бил губернатор. Стилът на управление на Картър е съзнателен отговор на ексцесии на администрацията на Никсън, но е оспорен в Конгреса. Вярно е, че Сената и Камарата на представителите са в ръцете на демократите, но водещата в политиката Демократическа партия не приема лесно линията на президента. След реформите последвали Уотъргейт, Конгресът става все по-независим от президента.
Във вътрешната си политика Джими Картър се насочва към дерегулация в областта на транспорта и финансите, намаляване на разходите за управление, повишаване на разходите за образование и разширяването на природните резервати. Картър създава осем милиона работни места и дава достъп до обществени услуги на рекорден брой цветнокожи граждани. Във външната си политика се стрми към постигането на мир с пламеността на мисионер.
Достатъчно рано Картър разбира, че трябва да търси нови възможности за решаване на близкоизточния конфликт. Полага усилия да ускори развитието на диалога между Израел и Египет, като кани израелския премиер Бегин и египетския президент Садат в своята резиденция в Кемп Дейвид. След почти двуседмични преговори, в които Картър има решаваща роля като посредник, през септември 1978 египетският президент Ануар Садат и израелският премиер Менахем Бегин се договарят за мир и е сключен мирен договор. Неговото подписване на 26 март 1979 е бележи висшата точка на президентството на Картър. Без неговото участиие по-нататъшния ход на мирния процес би бил немислим.
На 18 юни 1979 Картър подписва Договора за ограничаване на стратегическите ядрени оръжия (СОЛ-2) между СССР и САЩ. СОЛ-2 и цялостната политика на разведряване в дългосрочен план, не носят ползи на Картър. От вътрешнополитическа гледна точка това се оказва едно доста спорно действие.
Този курс води до разногласия между министъра на външните работи, Сайръс Ванс, стремящ се към равновесие, и съветника по сигурността Збигнев Бжежински, който предпочита политиката на сила. Картър е принуден да се съгласи с рязкото увеличение на бюджета за отбраната. Това допринася не само за нарастване на бюджетния дефицит, но подкопава и доверието към Картър, който първоначално се застъпва за намаляване на военните разходи.
Администрацията на Джими Картър прави някои грешки във външната си политиката – революцията в Иран и на съветската инвазия в Афганистан. Още по-трудно е развитието на отношенията, свързани със Съветския съюз. Нахлуването в Афганистан в края на 1979 унищожава политиката на разведряване. Администрацията на Картър оказва тайна подкрепа на афганистанската съпротива и назначава редица санкции (включително и прекратяване на продажбата на зърно на Съветския съюз и бойкот на Олимпийските игри в Москва през лятото на 1980), но тези мерки са недостатъчни, за да накарат Съветския съюз да да отстъпи или да се спаси авторитета на Картър. OCB-2 не се ратифицира, въпреки се спазва по мълчаливо съгласие. Картър иска да постигне две почти несъвместими цели – споразумението за контрол върху въоръжението и съветски отстъпки по въпроса за правата на човека. Преследвайки своите идеалистични цели, той непрекъснато влиза в конфликт с вътрешнополитическите си противници и скептично настроените европейски съюзници.
Краят на президентството на Картър започва в Техеран, където 4 ноември 1979 година, когато 60 американски сътрудници на посолства са взети за заложници. Това събитие е предшествано от свалянето на режима на шейха, в което Картър е виждал демократичните стълб на американската политика в този разтърсван от войни район. Когато в края на ноември болният от рак шейх е приет за лечение в Съединените щати, гневът на иранците намира израз във вземането на заложници от американското посолство.
Кризата със заложниците в Техеран става доминираща тема в предизборната кампания и е една от водещите причини за загубата на Картър през 1980 година. След силната негативна реакция на международната общност срещу инвазията на Съветския Съюз в Афганистан, администрацията на Картър остава индиферентна и влиянието на Америка започва да намалява. В същото време лихвите по кредитите стигат до най-високия си размер след Втората световна война и администрацията замразява цените на петрола в отговор на натиска на ОПЕК. Администрацията му се оказва неспособна да реформира данъчната система и да приложи националния здравен план, както е обещано по време на предизборната кампания.
В първичните избори съперник на Картър е Едуард Кенеди. Картър успява да победи само благодарение на разцеплението в партията. Но в основната на предизборната кампания се изправя срещу консервативния републиканец Роналд Рейгън. Картър иска да убеди избирателите, че Рейгън представлява заплаха за световния мир и ще унищожи системата за социално осигуряване. Рейгън печели 51% от гласовете избирателите и 489 гласа сред членовете в изборната колегия.
Президентството на Картър получава негативна оценка, което изглежда преувеличено и несправедливо, особено в сравнение с неговите наследници, които са напуснали страната огромни ипотечни кредити. В трудни условия Картър е изправен пред вземането на трудни решения и постига успех в дългосрочен план. Колкото се отнася до енергийна програма, здравната реформа, реформата на социалното осигуряване, той дори изпреварва своето време. Усилията му във външната политика и по въпроса за човешките права, както и за нормализиране на отношенията с противници в Студената война, дават плодове значително по-късно. донесе края на плодове. Ето защо трябва да се признае, че като инициатор на бъдещи политически действия, той заслужава уважение, независимо от не дотолкова успешното му президентство.
След напускането на поста Джими Картър пише повече от 20 книги и създава неправителствени институции за насърчаване на мира и развитието на здравеопазването. Основава организацията „Центъра Картър” за подкрепа на демокрацията и човешките права. Често действа като неофициален миротворец в различни райони като Хаити, Корея, Либерия, Босна, Руанда. Като привърженик на мирно разрешаване на политически въпроси той се обявява срещу бомбардировките на Югославия и изисква изтегляне на американските войски от Ирак. На 10 декември 2002 е удостоен с Нобелова награда за мир и в продължение на десетилетия, продължава усилията за мирно разрешаване на международни конфликти, разширяване на демокрацията и човешките права, насърчаване на икономическото и социално развитие.
